Протести и сигурност

  Протести и сигурност

 

Георги Дуцовски

(още от автора)

 

 

Вече почти два месеца продължава националният протест с искания за оставката на правителството и главния прокурор на Република България, както и за цялостна промяна на управленския модел в страната. Освен с упоритостта на протестиращите, протестите от лятото на 2020 година ще останат в историята с една важна маркировка. Въпреки че основните мероприятия се извършват от гражданите в столицата, недоволните успяха да вдъхнат кураж за изразяване на улично недоволство на редица свои сънародници от различни области на страната. И на още един много важен сегмент от обществото – българите в чужбина. Дали прибрали се тук на място, дали отдалеч, българската емиграция публично изрази несъгласието си по някои злободневни проблематики, което се доказа от събиранията, митингите и шествията в най-различни точки на Европа и света като Берлин, Мюнхен, Виена, Прага, Париж, Мадрид, Осло, Стокхолм, Амстердам, Лондон, Оксфорд, Монреал, Торонто, Ню Йорк и много други.

Протестите започнаха малко след началото на месец юли, в резултат на влизане с цел претърсване на кабинети в президентството от страна на представители на МВР и специализираната прокуратура. Непосредствено след това се разигра и драмата в парка “Росенец”, където бе организирано “масово ходене на охраняем плаж”, в знак на недоволство от “завардването” на тази територия за граждани, решили да плажуват там. При първото – част от българските граждани останаха с впечатление, че принципът на разделение на властите бива погазен, а при второто – дори с просто око се забеляза създалата се възможност за грубо етническо противопоставяне. Тези две събития стоят в основата на продължаващите и към днешна дата протести. Но извън въпросите за отношенията между различните институции на властта, за прерогативите на всяка, за етническия мир или дори за неспирните простестни мероприятия, има още един друг въпрос, който особено значимо засяга всички ни- въпросът за сигурността.

Гражданското недоволство започна с една никак приятна случка. Става дума за пострадалия по време на конфронтация между полицаи и протестиращи български студент, учещ в Хага. Този частен случай от преди малко повече от месец за пореден път повдига въпроса за взаимоотношенията между протестиращи и органите на МВР по време на демонстрациите. Всички граждани имат конституционно установено право на протест. А полицаите, в ролята си на “органи на реда”, отговарящи за “опазването на обществения ред”, имат ангажимента да са на всеки един такъв протест. Крайно агресивни действия от страна на органите на реда са категорично недопустими, особено когато подобни не са наложителни. Но те са там,  за да гарантират обществения ред, сигурността на всеки един, в това число и на протестиращите. Тук основната заплаха е очевидна – провокатори и всякакви сродни субекти, които биха могли с действията, думите и поведението си да причинят ескалация на напрежението през обида, нападение или дори раняване на полицейски служител. Повече от ясно е, че на мероприятия от този тип дори най-малкото би могло “да взриви” обстановката. Затова и от особено значение тук се появява необходимостта от дисциплинираност на протестиращите, които да не се поддават на провокации, да съдействат на компетентните органи за установяване, извеждане или задържане на всички, които имат различни цели от техните – да обиждат, да търсят конфронтация или пряк сблъсък, да търсят поне противопоставяне на отделни групи протестиращи с полицията. Елиминирането на заплаха от подобен тип значително способства реализацията на един наистина мирен (според замисъла си) протест, на който да бъдат издигнати съответните искания с претенцията те да бъдат чути и изпълнени.

По време на протестните акции дотук се забеляха различни вариации и преформатирания.  Понякога протестът се изразяваше в събиране на конкретно място или институция, друг път митингът се допълваше от шествие, а понякога и от няколко едновременно шестващи “лъча”, които се събират на определена локация. Имаше и случаи, при които групи протестиращи се разпръскваха хаотично по централните улици на столицата. Добре известно е и това, че протестиращите блокираха възлови кръстовища, като по този начин целенасочено възпрепятстваха преминаването на автомобили и превозни средства на градския транспорт. Исканията на непротестиращите граждани са свързани съответно с хипотетичната възможност да осъществяват движението си нормално и свободно, а тъй като и за блокирането на места, и за придвижването по време на такива блокади съществуват правила, следва, че ред по който да се осъществяват както блокадите, така и движението, може да има. Тук отново от особено значение е мястото на охранителните сили. Представете си само неконтролируеми и хаотични разпръсквания на групи анонимни граждани с неясни цели и намерения по улиците, или нерегламентирани опити за блокаж на движението при липса на реорганизиране на пътникопотока през алтернативни маршрути от страна на органите на реда. При първата хипотетична ситуация съществува риск от масови безредици и хаос. При втората налице е заплахата от конфронтация, саморазправа, директни сблъсъци между представители на различните лагери – протестиращи и непротестиращи. Нима връщането в естествено състояние и установяване на статукво на непрекъсната война на всеки срещу всеки е нещо добро? Нима би решило проблемите? Нима би довело до чуване на исканията и реализиране на така желаната конкретна промяна?

В условията на масов граждански протест е сигурно, че има наболели теми, на които спешно трябва да бъде обърнато внимание. Но докато протестиращите имат ангажимента да бъдат цивилизовани по време на своите демонстрации, за да бъде гарантирана сигурността (в т.ч. и на самите тях), то политическият елит и правоохранителните органи имат ангажимента да не подклаждат допълнително страстите и да съдействат за нормалното провеждане на тези мероприятия. Всякакви опити за дефиниране на бунтуващите се през най-различни квалификации само разпалват още повече недоволството и увеличават риска от ескалация.

Една такава ситуация не може и не бива да бъде използвана за разиграване на политически постановки. Да, поведението и на управляващите и опозицията (била тя институционално представена, непредставена или и двете) е от особено значение, но в подобна протестна ситуация от най-съществено значение са диалогът и готовността за взаимни компромиси. Тук е мястото на вечния въпрос, задаван в подобни моменти – има ли “златна среда” в протестите? Има, разбира се. Не трябва да се забравя, че характерът на този вид протести е граждански. Следователно, за да бъде намерена тази умереност, т.нар. “златна среда”, протестиращите трябва да се придържат към дисциплинираност и да избягват участие в провокации, както и да е налична известна предвидимост в техните действия – реализиране на демократично гражданско право, изпълнение на процедурите и заявките за изразяване на публично недоволство. Охранителните органи имат ангажимента да осигурят провеждането на протестните действия по ред, който удовлетворява и недоволните, и непротестиращите. И най-важното – да бъдат гарант за сигурността. Но въпросът не се изчерпва дотук. Управляващите имат отговорността да не правят опити за “задушаване” на протестните мероприятия или прекратяването им по насилствен начин, докато опозиционните сили и субекти е необходимо да правят разлика между концепциите за подкрепа и “яхване” на протест, който е преди всичко граждански. Неадекватно и несъответстващо на демократичния дискурс поведение, на когото и да било от “актьорите” в една обстановка на улично недоволство, не би довела до нищо по-различно от нагнетяване на ситуацията, ескалация на напрежението и непредвидими последици.

Там, където  е налице напрежение, са необходими непрекъснати преговори и неспирен диалог. Макар и границата, която дели мирния протест от формите, в които той би могъл да прерасне вследствие на интензификация да е тънка, мирните протестиращи по принцип са склонни на някои отстъпки по пътя към крайната цел. Към настоящия момент, ефективният диалог или прякото изпълняване на прошенията от улицата изглеждат единствените способи за поемане на курс към успокояване на обстановката.

В заключение:

  1. В България, макар и недокрай развито, съществува активно гражданско общество.
  2. Значима част от чуждестранната диаспора българи демонстрира ангажимент към случващото се в страната и належащите я проблеми.
  3. В случай, че протестите продължат, участниците ще имат нелеката задача да останат дисциплинирани; да не участват в провокации и режисирани постановки; да бъдат нащрек за всякакви субекти, които присъединявайки се към тях, биха изменили облика на недоволството, а тяхното участие несъмнено би довело до противоречия.
  4. В случай, че протестите продължат, а перспектива за ефективен диалог не бъде намерена, опасността от ескалация на напрежението ще остане висока.
  5. Гражданското недоволство обединява значителна група хора, но в същото време индикира за сериозно предизвикателство пред нацията като цялост – да остане единна, да върви (макар и постепенно) към деескалация на напрежението, да избегне сериозни последствия като трансформация на протестите в улични безредици, спонтанни актове на насилие, дори гражданска война- все подобни  “плодове”, които и най-малкото подценяване на случващото се може да “роди,” като по този начин застраши мира, сигурността и обществения ред.
  6. Търпението на мнозина изглежда изчерпано и ако липсата на адекватна реакция спрямо исканията на увеличаващия се брой протестиращи продължат да бъдат неглижирани и не се потърсят начини за тяхното удовлетворяване, по всяка вероятност в следващите дни и седмици рутинният обществен ред в столицата ще бъде изправен пред сериозно предизвикателство.