Бабата дилър (или как медиите обслужват мизерията)

Бабата дилър (или как медиите обслужват мизерията)

Марио Русинов

(още от автора)

 

 

 

Включвам сутрешния блок за една бърза чаша кафе преди тръгване , тоест достатъчно раздразнен и недоволен, че пак трябва да се бутам с  ароматни непознати в градския, че закъснявам, че не е неделя и т.н. От телевизора ми изскача едно съсухрено лице с насълзен поглед и напукана кожа. Разбирам за какво става дума по думите й, допълвани от преразказа на пресните спомени за грозните знаци, с които са я приканвали да влезе в стая за разпит, с опасения как хората ще я сочат по улиците, въпреки че е невинна, и какво ли още не. Каква ми е първата реакция?

А) Емпатия

Б) Тъга

В) Гняв

Г) Всичко от изброените

Отнема ми някакво време да вникна в историята на "клетата" женица и после сигналната ми лампичка започва да свети в червено. Въпросната дама, която се стараеше да предизвика симпатии, всъщност е част от престъпна група, де факто дилър. И то не само на трева, с която уж си прави чай за глаукомата, но и на кокаин (предполагам с него си подправя лечебния чай ).  После в съзнанието ми, неканен, изплува убиецът на Жоро Плъха, а постепенно след него и останалите злополучни престъпници, на които медиите дадоха поне временно възможността да избършат публичния си образ от собствните си деяния. Замислих се колко порочна е журналистиката у нас - нима част от гледащите няма отново да изпуснат контекста и да си кажат: ами да, системата е виновна или гле'й ги тез' полицаи, бабички ще гонят. И не ме разбирайте погрешно - отлично разбирам, че с пенсията си средностатистическият пенсионер може да си позволи не повече от четвърт буца имитация на сирене на месец, че д-р Иван Димитров е страдал от битовата престъпност, че българската действителност е докарала социални страти до мизерия или дори ако щете, че се хващат само безобидните представители на организираната престъпност, които правят жълти стотинки. Нещата са такива и нямам нито възможност, нито интерес да твърдя другояче. Въпросът обаче, от една страна е, че медийният сензационализъм не само реабилитира образа на един престъпник, но парадоксално, хем подкопава  доверието в органите на държавата с мислене от типа "хванаха клетата баба и добрия доктор", хем пречи на мобилизацията в борба за качествена промяна на последните. От една страна, защото  въпросът не се поставя от медиите принципно- Как и защо са възможни такива истории за баби дилърки и доктори убийци, в крайна сметка това е сложно и недобре смилаемо, а и сензацията, в лицето на жертвата, е тази, която осигурява рейтинг. В  интерес е да се прожектират плачещите физиономии и да се показват семействата, които остават без баща, и второ - образът на тази "виктамизирана" пенсионерка се нарежда редом с другите възрастни хора, които са в непристойно положение, само че те не са престъпници, нали?

Което ме води и до вторият принципен проблем на медиите, в частност и на българските, който психологът Артър Клайман описва. Показването на човешки драми всеки ден по малките екрани в крайна сметка води до безчувтвие, апатия или както той го нарича "десензативизация" на зрителя към такъв тип човешки истории. С други думи: един е драма, десет са статистика.

В един момент сме заливани от толкова много истории, че те стават сивият фон, на който закусваме. В някакъв смисъл това атомизира обществото и спъва обединението около големи наративи...просто защото малките истории, които ги изграждат, вече са разказани..не са страшни, а просто действителност. Подобен е и случаят с майките. Мнозина чуха техните истории, но липсваше решително защитаване и отхвърляне по тяхната позиция. Има само дюдюкания (и някой друг коментар по Фейсбук или телевизията) и от двете страни на конфликта бизнес - майки. Нещо повече, в крайна сметка се породи едно чувство на отдалеченост, все едно те и проблемите им са в друга галактика.

Като резултат има аз и ти. Аз вкъщи, ти на площада. Аз с кауза, ти с друга.

И макар да преекспонирам ролята на няколкото минути репортаж за най - възрастната заловена дилърка и за структурната роля на такива материали, не намирам за допустимо медиите да дават човешко лице на акт на  престъпност, за който недоимъкът съвсем не е причината, според някой източници. Не намирам за редно някой да плакне своята публична съвест в и без това посивелия, обезличен поток на човешки истории.