Бертолт Брехт и политическият смисъл на изкуството

Бертолт Брехт и политическият смисъл на изкуството

 

Кристиан Стефанов

(още от автора)

 

                                          

“Щом няма човечност, няма и изкуство. Никакво изкуство не е просто да се съчетават красиви думи. Може ли изкуството да вълнува хората, ако него самото не го вълнуват съдбите на хората? Ако самият аз се отвърна от човешките страдания, ще могат ли човешките сърца да се разкрият чрез моите съчинения? И ако не се стремя да намеря път за хората, който да ги изведе от страданията, как да им намеря път към моите съчинения?” – Бертолт Брехт

Истинското изкуство е огледало на обществото. В него се отразяват всички важни обществени въпроси, проблеми и борби. Изкуството пресъздава в художествена форма обществения живот в неговите най-съществени и вълнуващи хората черти. Изкуството разказва собствения ни исторически свят на езика на красотата. Но в крайна сметка светът не е даден еднакво за всички. Винаги трябва да се запитваме за чия гледна точка към света става въпрос. Светът на артиста и на работника в завода еднакъв ли е? И ако не e еднакъв, от каква гледна точка артистът изобразява този чужд на него свят? Ето два въпроса, които поставят бариера пред тотализиращата способност на изкуството да изобразява света.  Тази бариера е и предизвикателство към възможността въобще да има светоизобразяващо изкуство.

Пред тази трудност артистът често решава да се оттегли. Той се възкачва във висините на интелектуалистичния Олимп на художествените авангардни среди, където може да твори, необезпокояван от възникналата трудност. Така артистът се капсулира в един затворен свят на художествените търсения, където опитва да разреши проблемите на изкуството. По този начин се ражда модернизмът и всички онези картини, които гледайки не знаем какво всъщност виждаме. Но това е наш проблем, а не на твореца. Ние сме тези, които сме изостанали и не знаем историята на неговия свят, с всичките му борби и залози, с напрегнатите му търсения и опити да въдвори красотата. Ние сме изтървали срещата с импресионизма и фовизма, кубизма, експресионизма и сюреализма, а съвсем никак не знаем за абстракционизма и постмодернизма. Ние се загубваме в неговия свят и не можем да го разберем докато се ядосваме, обясняваме сърдито, че имаме нужда от друго изкуство, което схващаме и ни е от помощ. Тогава артистът вдига рамене и ни посочва вратата. Изкуството няма за цел да решава нашите проблеми, то има свои собствени задачи и ако не можем да ги разберем, значи нямаме място в неговия свят. И тук артистът не се проявява като лош или арогантен, той с чиста съвест следва логиката на своето посвещение.

Историята обаче не е еднозначна. Някои творци тръгват по друг път. Изправени пред трудността да опишат чуждия свят, те решават да пристъпят в единственото общо за всички пространство – те влизат в политиката. В политиката обаче те не създават партия, не участват в избори, за тях политическа е преди всичко хуманността и грижата за другия. За творци като Бертолт Брехт политиката представлява проект за свят без страдание, а изкуството означава посочването на пътя за там. Така в творчеството на Брехт се разкрива една поетика на хуманността, чието единствено осъществяване е във връзката с другия, с грижата за него. Творческа става не картината или скулптурата, а самата социална и политическа борба. В политическото изкуство на Брехт борбата се превръща в творчество и творчеството в борба. Така диалектически изкуството излиза от себе си, надмогва се и се завръща в една друга форма - това е жестът на политическата съпротива и социалната трансформация. Бунтовният опит да се излезе от рамките на застиналото изкуство и така то да се обнови, тласка твореца към комунистическия идеал. Брехт е комунист именно защото е смел писател, а да си смел в онова време означава да надигнеш глас против фашизма, омразата и ирационалността. Така Брехт създава своите стихове и пиеси в опозиция на политическата и социална несправедливост, против неравенството и репресията. Тези корени на творчеството му го карат да се откаже от лиричността, за да утвърди по-силно и правдиво  политическо начало на своите стихове. По същия начин той се отказва от правилата на класическия театър, за да създаде „театъра на историческия материализъм“, в който публиката се образова и просветлява за стоящите пред нея политически и социални борби. Но за Брехт, преди революционната борба да излезе с червени знамена на площада, тя се намира в сърцата и домовете на онези, над които тегне несправедливостта, но на които липсва знанието и смелостта да я отхвърлят. Призивът е към изгнаниците, затворниците, премръзналите, бездомните, гладуващите, бедните, потиснатите, безработните, смачканите и експлоатираните. Към тях се обръща не с призив към насилие, а с апел към учение и размисъл. Творчеството на Брехт опитва да пробуди у жертвите воля за трансформация на обществото, започващо от индивидуално отхвърляне на наложеното самопотисничество. Осъзнаване на крехкостта на само привидно непоклатимата империя на несправедливостта, която се крепи на стихналата воля за промяна на най-ощетените. У Брехт истинска революционна сила придобиват способността за съмнение, любопитство, солидарност, смелост – все качества, които се опитва да пробуди в своите най- добри приятели - хората.

Брехт отказва на творчеството си възможността да бъде рецитирано лирично, за да може да просветлява и вдъхновява активно. Неговите стихове нямат за цел да бъдат увековечени и като Омировите текстове да пребъдат през вековете, за да бъдат цитирани от далечните поколения. Напротив, стиховете на Брехт имат една единствена цел - да просветлят съзнанието и да запалят волята за промяна. Комунистическата революция - това е истинската политическа поетика на Брехт.