Битието на Vapourwave

Битието на Vapourwave

 

Автор: Илия Елияс 

(още от автора)

 

 

Късният Марк Фишър в есето си „Капиталистическият реализъм” достига до твърдението, че носталгията по 80-те години в западния свят идва от невъзможността да се измислят нови форми на социално организиране. Достигане до една тоналност на битието създава невъзможност за раждане на един нов свят – дава се пример с научната фантастика и нейната форма, която ние и до днес виждаме, тя е същата като тази от 80-те години. Културата, изкуството и творческата мисъл достигат до замръзналия кадър, в който те навлизат при пълна невъзможност за създаване на авангардно творение. Поради това, копирането на предишна форма на изкуството става неизбежна и се нормативизира - достига се до степен, при която не може да се намери нишката към оригнала. Фишър смята, че пълната победа на капитализма му дава възможност той да се реализира като единствения възможен свят и началото на есето му започва с разглеждане на твърдението, че е по-лесно да си представиш края на света, отколкото края на капитализма.

Един от продуктите, създаден като нов бунт на по-горе описания свят, е течението в изкуството наречено "Vaporwave", т.е. "парна вълна". Идеята зад него е да се използва попмузика от късните осемдесет и ранните деветдесет години на миналия век, като тя най-често се забавя и се усеща по-меко, носи спокойствие. Визуалното изкуство изглежда като продължение на попкултурата на епохата с анимационни графики, създаващи впечатлението на бъдеще, което все още не се е случило. Точно това цели и самият "Vaporwave", и той успешно критикува безисторичността, показвайки възможност за дитохомията на предходна точка от историческото развитие. Течението в изкуството се опитва да се създаде плодовете си и да се превърне в авангард на неслучващото се бъдеще, в което реално е било предизвестено да живеем.

Едно от най-силните оръжия на Vaporwave е автоиронията - почти веднага може да се забележи как претрупаната картина подтиква наблюдаващия да не я приема напълно сериозно и да я прочете и като критика спрямо самия себе си. Това е много ключов елемент, с който можем да разгледаме структурите на модерната култура. Реализиращият се капитализъм успява да асимилира всяка критика към себе си и превръща негативната ситуация винаги в позитивната, но "Vapourwave” може да създаде ново и доста странно противоречие в самата структура. Освен критика към системата и към себе си, критикува и предпоставките тя да съществува, като това създава уникална ситуация. Много би било интересно да видим как реалният капитализъм ще се опита да се справи с това движение в културата и няма ли критиката към фундамента на собственото съществуване да е новият начин на цялостна успешна критика към системата. Ако задълбаем още повече, то може и ние да открием в Vapourwave дълбокият нихилизъм, който се крие в самото му ядро. Задълбочаващата меланхолия пасва идеално на епохата на постисторическия консуматорски строй внимателно изграден в условия на корпоративизъм. Тази музика продължава да задълбава в тенденцията на безалтернативността, но нейната уникалност е точно в схващането на безалтернативността като дух на епохата. Осъзнавайки себе си по този ироничен начин, парната вълна разгръща себе си и надгражда върху създалата се тоталност на капиталистическия реализъм. Парната вълна е поглед към бъдещето, което парадоксално в своя нихилизъм създава оптимизъм за възможно нова система.

"Парната вълна" естествено не трябва да се разглежда като камъчето, което ще преобърне каруцата, това би било доста смело твърдение. Като част от новата интернет култура, то тепърва ще трябва да бъде осмисляно и преразглеждано. "Парната вълна" в продължение на 4 години вече продължава да създава все по-нови и нови свои форми на изкуството, което не изглежда като нищо кой знае колко значимо от гледна точна на дългите културни вълни в европейската модерност, но трябва да се има предвид, че "парната вълна" се ражда в епоха на постмодернизъм и е продукт на интернет, в който формите на изкуството просъществуват като авангард за един кратък период

"Парната вълна" като възможна и съществуваща критика може да се разглежда като проект за бъдещето в този смисъл, в който Фишър говори. Интересното е, че за да се гледа към бъдещето, за да може то да се роди, да се случи в миналото може би това ще е логиката на пост-модерния процес. В цялата си невъзможност формите, които той ще създава, няма да бъдат ясно разграничавани между минало и бъдеще и ще се случват и в двете времеви епохи едновременно.