Как модернизацията разделя българското общество

Как модернизацията разделя българското общество

 

Автор: Илия Елияс 

(още от автора)

 

За постмодерния свят е характерна абсолютната материална задоволеност на голяма част от консуматорското население, за сметка на дефицит на автентичност. Много често се забелязва „презареждане” със суха идеология във всички културни ритуали - като започнем от празничните традиции, преминем през телевизионните програми и стигнем дори до ежедневните взаимоотношения между отделните индивиди. Самите разговори между тях изглеждат стерилни. Small talk” е един от най-ярките примери за стерилизацията на общуването и превръщането му в дълги интервали от реч -без тя да казва нещо съществено. Много често реакцията срещу това мъртвешко културно статукво е да бъде направена стъпка преди комерсиализирането на ритуалната ситуация. Подобни случаи може да наблюдаваме много често с фетишизацията към определени ритуали от фолклора. Когато танцът, песента или определен тип дреха са използвани не като нужда от изграждане на автентичност, а като реакция срещу заплахата от отхвърлянето на тези културни артефакти. Жизнеността на традиционните ритуали идва от тяхната автентичност. Подходът ни към културата и традициите не трябва да бъде консуматорски, а творчески. Погледът към нея не трябва да бъде като към паметник, а по-скоро като театрална постановка, която продължава, а ние сме нейната приемственост.

Сложните процеси на модернизация по своята закономерност водят до създаването на точка на неавтентичност. В отделните западни страни тези процеси се разгръщат спрямо собствената си специфика, но в крайна сметка стигат до едни и същи проблеми. Логиката и ходовете на модернизацията в българския процес е друга и често се счита, че ние сме изостанали от Западна Европа.

Модернизацията разделя българското общество на две големи половини, които реагират по определен начин на нея. Реакцията на печелившата половина – тази, която се аклиматизира по-бързо, създава проблем, който все още е неузрял по нашите земи. В общественото пространство се забелязва засягането на нова проблематика. Нововъзникналите точки за дебат у нас се привнасят основно от "новото ляво", доколкото то може да бъде характеризирано като такова. Проблематиката, която то засяга застъпва темите за феминизма, расизма, равенството. Голяма част от тези проблеми се явяват привнесени за българското общество и представени като задължителни част от неговата модернизация. Това създава изключително парадоксална ситуация, в която печелившата група от българската модернизация насилствено се вкарва в кризата на дефицит на автентичност.

Правя едно малко отклонение, за да разгледаме взаимоотношенията между индианско племе и бели колонизатори. Последните представят авангардния продукт на собствената си цивилизация пред племето от диваци и така успяват да изтъргуват успешно злато за мъниста. Случва се една много интересна властова динамика, в която индианецът вижда колективния образ на белия като победител. В този случай мънистата са нещо чудно и прекрасно за него, което в същото време го поставя в по-ниска позиция спрямо белия. За да могат индианците да излязат от губещата ситуация, те имат само един вариант - да признаят начините на белите за правилни и напълно да се отрекат от всякаква културна традиция и връзка с миналото. Естествено, метафората с индианските племена трябва да се разглежда точно като метафора. Ситуацията, в която се намираме, е различна по своята специфика, но се доближава до тяхната като механика на властови отношения.

Другата половина на обществеността, която може да наречем губещата половина от модернизацията, изпада в един режим на повишено внимание, в който нововъведенията се възприемат като чужд за тялото организъм и реакционно се навлиза в състояние на отчаяна съпротива. Вълните на модернизацията обаче помитат всичко след себе си и е въпрос на време да се случи следното - тези, които отказват да се модернизират, остават маргинали в тази нова система. Усещайки този процес, индивидите започват отчаяно да се завръщат към предходните културни форми и да ги пресъздават до последния детайл - по начина, по-който те са били описвани.

Двете ситуации ясно показват как различният подход към един и същ проблем не води до нищо, освен до задълбочаване на вътрешните деления. Самият подход, разделящ националното пространство на две, предначертава позициите на победителите и загубилите и ги облича в ролите, които те самите приемат. Печелившата страна, „месианската”, бележи успех, а у губещата се създава впечатлението, че тя е последната линия на защита срещу подмяната на моралните ценности и устои на цялата общност. Така проблемът и при двете групи се поражда от неуспеха им да решат своята криза на автентичност. Само времето ще покаже каква ще е съдбата на културата- дали културната криза ще се задълбочи, или ще настъпи ренесанс. Едно е ясно - днешните опити за надмогване на тези проблеми са крайно неефективни.