Колко дефицит струва Американската мечта? (Фронтовете на Тръмп- Част II)

Колко дефицит струва Американската мечта? (Фронтовете на Тръмп- Част II)

Марио Русинов

(още от автора)

 

 

 

- Ще направим Америка велика отново.

- Как?

- Сваляме данъците.

- Доналд, не мисля, че разбирам…

- Няма какво да разбираш, човече, Америка е страхотна, велика държава, но има нужда от страхотна, велика, данъчна реформа. Разбираш ли? Китайците ще ни дишат прахта, човече,  всички ще карат Форд и ще ядат Макдоналдс, и американската мечта, ах. Тази велика, страхотна концепция, сега тя е на предсмъртен одър, но няма съмнение... ще възкръсне. Америка  е велика, но има нужда от помощ, от фискално чудо. Цялата средна класа, човече, ще почне да твори, да произвежда и измисля, сваляме оковите на данъците, отваряме 25 милиона работни места  и после китайците няма да знаят откъде им е дошло.

Около 300 дена ни делят от влизането в сила на промяната на щатската фискална политика, а пиша сега и очаквам да съм релевантен. Защо? Защото миналия четвъртък Министерството на финансите, потвърди опасенията на критиците на повелителя на миймовете, а именно, че щатският дефицит ще пробие небето, а растежът на икономиката ще се размине с великия растеж.

Който следи американската политика поне бегло, трябва да е запознат с основния стълб на доктрината Тръмп - данъчната реформа. Неговият лабиринт в Крит или Тадж Махал, неговият “Тръмпономикс”. Бих казал, че това е първият и основен фронт, на който Доналд реши да  стъпи. Все още кандидат -президент, Тръмп обяви, че ще бори все по -тромавизиращата се икономика на Щатите със макроикономически мерки по Фридмански- че ще даде въздух на бизнеса, а на частните лица ще вдъхне ентусиазъм да се заемат с предприемачество като драстично им намали данъците. Макар 300 дена да са крайно недостатъчно да се даде окончателен отговор дали амбициите за резултатите от реформата ще се удовлетворят, ще приведа няколко примера, които убягват на президентската логика.

Първо за средната класа, за която няма спор, чe винаги е била един от основните източници за иновации, а оттам и на икономически растеж, промяната в сферата на данъчните прагове носи “жълти стотинки” увеличение на месечните доходи. Гротеската на републиканците стигна дотам, че в първите дни на реформата Пол Райън осъмна в трендинг секцията на Туитър с историята за “горд” притежател на чек със завидното увеличение от долар и половина. За сметка на това хората в горния праг на подоходното облагане получават средно по 200 000 $ от нищото. Трудно е да повярваш, че тези пари пак ще се налеят в икономиката, обаче.

Второ - данъчните облекчения привидно са увеличени...е...само привидно. Физическите лица се радват на повишено стандартното данъчно облекчение (standard deduction), но за сметка на това личното такова, което изобщо е премахнато( personal deduction), както и облекчението по стоки (itemized deduction) (например за лекарства) са премахнати. Подобни рокади са приложени и в по - специфичните отдели на данъчната реформа. Само за илюстрация- увеличен е данъчният кредит за дете, но пък са махнати облекчения за разходи по преместване (moving expenses) и т.н. Финансисти твърдят, че като се тегли чертата, данъчната декларация на средностатистическия американец не олеква.

Фирмите също са изправени пред подобни опасения. Данъчните облекчения за научна и развойна дейност вече са разсрочени за няколко години напред, за разлика от досегашния сценарий. Интересен избор, предвид факта, че конкурентоспособността на американските производители се крие именно в технологическото им превъзходство, което неминуемо се осланя на изследванията, за които мегакорпорациите хвърлят десетки милиони долари, защо би се затруднявало правенето на такива . Друг проблем е, че един от най- важните лостове за справяне на малките и средни фирми - минималният алтернативен данък (alternative minimum tax), който позволява при специални условия да намалиш дължимия данък на юридически лица, е напълно отпаднал.

Всичко описано ни води до следното уравнение - стимулираш производството на големите компании, които затрупват и без това обстрелваната със стоки от цял свят американска икономика, за които разширяването на пазарни дялове на родна и на чужда земя е изключително трудно, защото до голяма степен са стигнали коефициента си на пределна полезност , лишаваш ги от възможността да усъвършенстват продуктите си чрез изследване на ниски цени, не стимулираш малкия и среден бизнес (и малкия и среден човек в това число), докато в същото време консуматорите нямат осезаемо увеличение на доходите и очакваш икономически растеж. Как и защо?

Трето, отварянето на 25 милиона работни места чрез сваляне на корпоративния данък от 35% на 21% и 5 годишен гратисен период, в който може да третираш капиталовите разходи като оперативни и да получаваш данъчни облекчения за тях, е далеч по - неефективно в качествено нова ситуация на глобализиращ се свят, където производството в други страни е далеч по-евтино.

Д.Тръмп се опита с класически монетарни мерки да обърне т.нар процес на “offshoring” (изтичане на компании и капитали извън пределите на Щатите). Той въведе дори правило, с което независимо от това дали компаниите връщат парите на родна земя или не, всеки, който дължи повече от 10 % в чужда компания,  в срок от 8 години трябва да плати 15.5 процента данък. Всъщност тук бяха надеждите на президента, а и на администрацията му в това число- Защо някой би работил извън Щатите,ако така и така ще плаща данъци и там? Поддръжниците на новата фискална политика също допълват със спекулации, че заради шистовия бум разходите по производство драстично намалят, а голямата пропаст между азиатските и щатските заплати непрестанно се запълва, заради поскъпването на работна ръка в азиатските държави. И да, не можем да си кривим душата и да изпуснем, че Форд промени един от мегапроектите си на стойност 1.6 милиарда и  ще запазят 3500 работни места и добавят 700 нови такива, и че Епъл се зарекоха да увеличат харчовете си в Щатите от един на пет милиарда щатски долара и да направят капиталови разходи в следващите няколко години на 30 милиарда долара, и че подобни ходове направиха и Дау Кемикълс , Транс Лукс и други.

За  жалост голямото "но" за американския президент си остава. Тук критиките се разделят на две посоки. От една страна, това е подарък за големите компании, които сега могат да вкарат огромни капитали и да спестят 20%  от данъчните си задължения, което в тези обеми са си няколко нулички в по малко (На печелившите честито).. Второ, изброените фирми и позиции са песъчинки в морето на фона на 19 трилиона БВП и 300 милиона души население, а останалите фирми далеч не са толкова филантропски настроени като гореспоменатите. Ако анализираме поведението на най- големите след данъчната реформа на базата на обещания за нови работни места, краткосрочни печалби или загуби, оценка за данъчна реформа, обещания за капиталови и разходи за научна и развойна дейност, стимули за работниците получаваме следната картинка : Първенците (според Forbes), които особено важно е да споменем нямат капитали зад граница, Berkshire hathaway, не одобряват реформата и нямат намерение да поемат каквито и да било ангажименти. СЕО-то им излезна с официално изявлението - “Имаме много бизнеси, не мисля, че някой от тях е неефективен, заради корпоративния данък.”  Изразено в цифри, те получават 29 милиарда повече в рамките на една година, без да похарчат нито цент обратно в американската икономика и впрочем това е поведението а повече форми с малко капитали зад граница като например Intel, които са с едва 40% (на фона на Алфабет, Кока Кола, Циско и др.) и дори Bank of America до някаква степен. Какъв е случаят с компаниите с по - голям дял на задгранични капитали. Алфабет, финансовият колос, който държи търсачката Гугъл, публично обяви, че не одобрява реформата и няма да направи нищо по въпроса, подобна е позицията на Microsoft. Кока кола, които пък бяха твърдо “за” реформата, казаха, че ръцете са им вързани, защото глобалният им данъчен индекс е паднал едва с 3 процента и всъщност това е голяма част от причината стратегията на Тръмп не работи.. Стратегията на Уолмарт и Пепси е най- впечатляваща, обаче. Непосредствено след осъществяването на реформата обявиха нови работни места, броени часове по- късно неохотно направиха изявления, с което затвориха стари работни места и възстановиха кармичния баланс на Вселената. Да, в краткосрочен план голяма част обещават бонуси и стимули за служителите, но колко голям може е да икономическият мултипликатор, че да изкара постоянен нов ръст до края на мандата на Тръмп, че даже и за втори, ако последният има амбиции и капацитет. Е, явно не достатъчно, защото единичните бонуси, които фирмите обещаха отдавна са изхарчени, а номиналният ръст e едва 2.9 процента на фона на миналогодишния 2.4 и на световна икономика в цикъл на бум. Колкото до капиталови разходи и такива за развойна дейност положението също е далеч от розово.

И последно, данъчната реформа не успява да се пребори с ниските заплати в Азия и Африка, а данъчните райове все още си остават все така привлекателни. И не, не си правя илюзии, трудът се механизира, хората стават ненужни, но от една страна недостатъчно бързо, за да накарат компаниите да правят изцяло  механизирани фабрики, а от друга дори и това да не беше случаят капиталовите разходи са по-ниски на Изток от щатските брегове. И не не си правя илюзии, че политическият риск в страните от тази географска ширина е голям, но все пак има държави като Индия и Малайзия, където средната работна заплата, корпоративният данък  и политическата стабилност са достатъчно приемливи за големите компании.

И все пак, като един достоен политолог, ще си оставя място за грешка и за 360 градусов завой и ще кажа, че оценката на фискални мерки е пипкава материя. За нея братята икономисти са дали доста малко сигурни инструменти, но един от тях е сравняване на подобни ходове в историята. Неслучайно в първата статия от поредицата сравних политиката на Тръмп с тази на Рейган. И там основният стълб е бил данъчна реформа, къде е разликата, обаче? Рейгън е заварил кашата на Картър, който е борил качествено нова ситуация, а именно интензивната употреба на Кейнсианска политика, което в ръцете на Рузвелт е било ефективно оръжие. При Картър тя е довела до космически нива на инфлация, следователно и рискът от създаване на нов бизнес рязко се е увеличил, което изненада, е довело до стагниране на икономиката. Наследникът му и представител на “новия консерватизъм” Рейгън е бил поставен в дилема - как да запази консумацията на стоки и услуги, но и да увеличи инвестициите в икономиката. Отговорът - сваляне на данъците. (За справка много полезен исторически преглед може да се намери в „Следващите 100 години: прогнозите за XXI век“  на Джордж Фридман). Но защо не вярвам този път сценарият да се повтори. В крайна сметка големите завой във фирмените политики отнемат време и това няма да се отбележи от днес за утре, а най- вероятно до края на въпросния 8 годишен период, но както на няколко пъти го загатнах, инвестиции може и да се случат, но ще се случват зад граница и ще се инвестира в неамерикански работни места. Рейгън е имал един елемент от уравнението по- малко, а именно процесът на offshoring е бил в много по- ранен стадий. “Тръмпономикс” първо не дава отговор на предизвикателствата на глобализиращия се свят и второ не е насочен към възможния резервоар на икономическо оживление, а именно средната американска класа. Впрочем социалната мобилност на последната е в основата на Американската мечта, за която Тръмп си позволява да говори в помпозните си речи, но може ли той да я съживи или само харчи смело парите на данъкоплатците?

Ако Доналд Тръмп иска да спечели втори мандат, дано критиците му грешат и да извоюват победа на този фронт, защото нито суверенитет над Космоса, нито обединение на двете Кореи, нито дори Европа, която не е уязвимо сукалче във силов план на издръжката на НАТО, няма да му го осигурят.