Кризата на либералната държава

Кризата на либералната държава

Кристиан Стефанов

(още от автора)

 

Кризата на либералната държава днес вече е факт. Въпреки въодушевлението от победата в Студената война и разпространяването на американското влияние в бившите сфери на контрол на СССР, днес либерализмът като идеология и политико-правна система е в положението на вътрешно напрежение и нестабилност. Не става въпрос единствено за невъзможността на либерализма като политически модел да се установи успешно в страните от периферията на Европа като Русия и Турция, които все повече засилват авторитарните и анти-либералните си черти в последните години. Не става дума и за така и неосъществилата се политическа либерализация в Китай, още по-малко за либералните възгледи около Арабската пролет и очакваната демократизация на региона. Напротив, става дума за цялостна криза в историческия наратив на либерализма разбран като едновременно цялостен светоглед и конкретен проект за глобализация и модел на държавност. Кризата на либерализма е криза на самото Просвещение. Просвещението като централен камък в проекта на Модерността, въпреки претенциите си за универсалност и рационалност, днес се оказва неотделимо вкоренено в специфичния опит на Запада. От тази гледна точка вече се полагат граници и бариери пред бъдещото ‘’просвещаване’’ на другите. Културната специфичност като бариера пред светоизграждащата модалност на просвещенския светоглед се подсилва и от структурното изменение на балансите на икономическа и политическа мощ в глобалната система - Западът все повече се оттгегля от водещата си роля в политическото лидерство и икономическото производство, още повече, неговите културни модели губят притегателната си сила. Ако Западът е диктувал развитието на света през последните 500 години, то сега сме на прага на цивилизационно изместване на тежестта по посока Изток .Това изместване, чието проявление е кризата на либерализма, се дължи на снемането на исторически специфичните за Запада социално-културни проявления на Модерността - индивидуализма, рационализма и хуманизма. Тези черти на Модерността не са изчезнали, но се променят.

Модерността изменя качествено идентичностната структура на себеотнасяне, присъща на Средновековието. Асоциирането с феодала, корпорацията или енорията се заменя със индивидуалния морален избор и осъзнатото приемане на общност. Ражда се нов човек - индивид, който поема сам отговорността за състоянето си в света. За него ключова ценност става автономността. Този модерен индивид повежда борба за собствената си реализация посредством преформулиране на културната, политическа и икономическа система на Средновековието, които се превръщат в неразумни за неговото ново себеусещане. Индивидуализмът става властващият наратив в изразяването на света в неговата диалектическа обвързаност с модерните колективни проекти за човешко общежитие. Индивид и колектив стават пряко обвързани с разгръщането на Модерността - индивидът става все по-предзададен от колективните отношения на социално възпроизводство, но и самото колективно производство, ансамбълът от обществени отношения, започва да изгражда рефлексивни и индивидуалистични хора. Модерният индивидуализъм, чието художествено олицетворение можем да видим в Хамлет и Фауст, е заложен както в търсенията на ренесансовия хуманизъм в областта на историята, изкуствата, архитектурата, но и в религиозния дух на Реформацията. Лутер и Макиавели са еднакво модерни в своите търсения на новото място на човека в света. Лутер показва,че моралният универсализъм на християнството е невъзможен без акцент върху индивидуалното усещане на индивида и собствената му отговорност пред Бог, а Макиавели от друга перспектива показва, че светът зависи от нас самите, които го изграждаме, понякога разбира се твърде неморално. Този нов модерен индивид създава политическа общност, която да отговаря на именно това желание за автономност в морално отношение,което създава секуларната държава, която не се меси в моралните избори, а санкционира единствено правния ред, който  има за цел гарантиране автономността на индивидите. Но именно появата на модерния градски индивид прави възможно да се формулира правно-политическия принцип на модерната либерална държава, а именно, че всеки е сам отговорен за моралните си решения, които касаят само него, до момента в който не започнат да вредят на всички останали. Това може да се случи единствено ако се възприеме новото разбиране за човека като индивидуално същество, а не като отчуждение или проявление на общата идентичност. Оттук вече може да се развие и правна система, която да гарантира индивидуални права и да вмени задължения.Модерният индивид ограничава държавата в нейната възможност да се намесва в неговите лични дела, чрез основни закони, които управляващите са длъжни да спазват в името на личната свобода на гражданите. Властта на държавата се разделя, за да се гарантира нейната законност и да се предотврати узурпация, въпреки принципното разширяване на регулаторните възможности в цялата тъкан на социума. Тоест ключовите характеристики на либералната държава почиват на социално-културната антропология на модерния индивид. Но тази антропология е исторически специфична, тоест тя е продукт на определени социално условия и значи е изменчива при промяна на тези условия.

Съвременният западен индивид е наследник на класическия модерен индивид, но се разграничана от него по ключови белези. Липсата на регилигиозно усещане за призвание и смисъл в социалните практики. По своя характер днес дейността е насочена предимно към извличане на печалба или някаква изгода, което прави серия от обществено-значими дейности крайно непопулярни. При липса на вътрешно убеждение за дълг към света и обществото, подобни действия стават непривични. Спадът на раждаемостта в Западните общества е проекция на тази промяна в етоса на съвременния човек. Други примери са политическото участие, което не се схваща като дълг и отговорност, а по-често като бреме и задължение. Оттук следват измененията на политическата култура, които водят до деградиране на либерната държава, която не може да издържа собствения си морален принцип на гарантираща автономността легитимност. Съвременният човек е по-скоро консуматор, отколкото морален и автономен индивид. Легитимността, която той отдава на държава почива на възможността да се консумират блага ,а не граждански свободи. Тази консуматорска маса не генерира колективно светоусещане, което да почива на граждански патриотизъм към основните закони и принципи на обществото, а по-скоро се разпада на групи, асоцииращи се със стоки и услуги за консумация. Но разслояването на колективността не стъпва единствено на упадъка на либералния морален наратив на модерния индивид, но и в самата културна хетерогенизация на обществото, което се е превърнало в цивилизационна мозайка от различни култури, 

Тази криза на либералната държава като основание почива и на разгръщащия се интензивно след ВСВ процес на глобализация. На първо място този процес има икономически характер на разширяваща се интеграция на националните стопанства в общ пазар, но и задълбочаване производствената субординация и кооперация в контекста на все по-широка конкуренция, което създава взаимозависимост на всички играчи. Този процес обаче остава ограничен от политическите и културни различия на отделните страни с техните цивилизационни отлики. Самият процес има ясна властова мисия да прокара интересите на САЩ в следвоенния период в конкуренцията му със СССР, но процесът добива нова изостреност след разпада на СССР. Либералният проект за глобализация на икономическите структури на спекулативния финансов капитализъм и инсталиране на либерално-демократични режими в различни точки по света претърпява провал през последните десетилетия поради отслабващото структурно значение на САЩ като дял от световното производство и военно-политическа възможност за интервенция, които се обуславят от цялостната деиндустриализация на страната, а също и излизането на международната сцена на други силни играчи като Русия, Китай, Иран и Турция. В следствие на което процеса на глобализация не спира, но престава да бъде опровержение на културната другост на неевропейските страни, а става инструменализиран похват за частните цели на политическите режими на власт. Глобализацията спира да бъде просвещение в момента, в който едно общество забогатява и добива технологии, но не изменя в посока хуманизъм, рационализъм и индивидуализъм своите структури. Отпорът, който не-евроатлантическите държави дават на просвещенските претенции на Запада не идва само от намалената възможност на самия Запад да подплати културните си претенции с политически натиск, но и загубеното усещане за превъзходство, в следствие на промяната на политическата култура. От тази гледна точка глобализацията се видоизменя, снема от себе си просвещенските си елементи и става по-скоро процес на икономическа интеграция, почиваща на властовите интереси на правителствата и корпорациите и следващ собствената логика на капиталистическата система на производство.

Либералната държава е в криза не само заради липсата на политическа етика, но и заради принципното отслабване на държавността. Суверенитета на държавата става все по-хипотетичен. Ключови елементи на социалния живот, които преди са били монопол на държавата, сега се автономизират, което отслабва регулаторните възможности на обществото към самото себе си, което пък в контекста на социално-политическа дезинтеграция, културна хетерогенизация и икономическа диверсификация създава принципни бариери пред самата автономност на обществото. Възможността на либералната държава да е легитимна идва от правната гаранция на субективните права, които тя гарантира и запазва чрез вменяване на задължение, включващо и евентуални санкции. Тази легитимност не би могла да се генерира, ако държавата губи средствата си за защита на населението.

Кризата на либералната държава се дължи на снемане на исторически специфичните обществени взаимотношения, които са били в основата на европейската модерност и са създали политическите, културни и икономически структури, които са дали превес на Европа през последните 500 години. Модерността създава глобализацията, която се разгръща на вълни през вековете на европейска хегемония, но този процес достига точка, в която се поставя под въпрос превъзходството на Запада в морално и политическо отношение. Претенциите на Просвещението за универсалност биват поставени под съмнение от засилващите се дискурси за цивилизационна специфичност и парадигмална алтернативност на социалното развитие. Западът не просто губи структурните си предимства в икономиката и политиката, но и идеологическата си мощ да бъде „град на хълма‘‘ за цялото човечество. Западът задвижва процеси, които в своя завършек ще го превърнат в периферия на културното и политическо развитие на света, защото тези процеси подронват собствените му основания за превъзходство. Задвижваната от Запада глобализация след ВСВ индустриализира Китай, който сега се появява като конкурент по същия начин, по който Великобритания през XIX век изнася капитали, които индустриализират страни, които по-късно ще изземат нейните позиции. Западът ще губи своята притегателна сила в културно отношение и ще загърбва все повече претенциите за универсалност на своите ценности, докато другите култури ще утвърждават своята специфичност в опита си да се утвърждават политически. Противоречието между общество, изградено на гражданска основа и общности изградени на етнос и религия ще се засилва с интензификацията на имиграцията и регреса на политическата култура, което ще делегитимира либералната държавата, която в хода на глобализацията ще губи суверенитет в полза частни корпорации и колективно представени етно-религиозни идентичности. В хода на тази глобализация ще се очертаят нови социални разслоения, които ще се изграждат по линията глобално-локално, които ще генерират национализъм в обществата, засегнати от негативните проявления на процеси на загуба на автономност и културна фрагментаризация.