Не трябва да се страхуваме от инфлацията. Все още

Не трябва да се страхуваме от инфлацията. Все още

 

Благовест Чопаков

(още от автора)

 

  

Когато в края на ноември 2008 г. Федералната резервна система (накратко Фед), в лицето на нейния председател Бен Бернанке, обяви началото на мащабна серия от неконвенционални парични политики, станала известна като “количествени улеснения”, мнозина наблюдатели смятаха, че това ще доведе до бъдеща инфлация. Повечето от тези опасения обаче се оказаха неоснователни. Засега, разбира се. Към края на 2008 г. Федералният резерв вече бе в състояние, в което повече не можеше да понижава номиналния лихвен процент. Ситуация, известна като “капан на ликвидността”. В резултат на това централната банка прибегна до набор от нетрадиционни парични похвати, чиято основна цел бе да не се допусне изостряне на икономическите и финансовите фрикции. Резултат от тази изключително експанзивна парична политика бе драстичният скок на паричната база (парите в обращение плюс банковите резерви). Както може да се види от данните на Фигура 1, паричната база в САЩ за периода 2008-2015 нараства близо 5 пъти.

Източник: https://fred.stlouisfed.org/series/BOGMBASE
 

Сякаш напук на повечето очаквания обаче паричното предлагане реагира доста по-ограничено. До края на 2015 г. ръстът при него бе с около 2/3 и резултати са видими (Фигура 2). Как да си обясним факта, че инфлацията не изригна така, както някои очакваха? Едно възможно обяснение се съдържа в т.нар. паричен мултипликатор, показващ в каква степен промените в паричната база водят до промени в паричното предлагане. От теорията знаем, че паричното предлагане е в обратна връзка с коефициентите на наличните пари, минималните задължителни резерви и свръхрезервите. Ръст на всеки един от тези коефициенти ще доведе до понижаване на паричния мултипликатор, а оттам и на ръста на паричното предлагане.

Фигура 2: Парично предлагане в САЩ (измерено чрез паричния агрегат M2) за периода 2008-2015

Източник: https://fred.stlouisfed.org/series/M2SL#0
 

На Фигура 3 по-долу е показано движението на свръхрезервите на американските депозитарни институции от януари 2008 до декември 2015 г. Преди началото на финансовата криза свръхрезервите в банковата система са едва 1.6 млрд. долара. Към края на 2015 г. банковата система на САЩ вече е натрупала свръхрезерви за над 2.3 трилиона долара (или ръст от невероятните 1.4 милиона процента). Нищо чудно, че паричният мултипикатор направо се е сринал до отрицателни стойности. Казано по-просто - фактът, че банките предпочетоха да поддържат огромни свръхрезерви, вместо да отпускат нови кредити, а това да води до т.нар. депозитна мултиплкация, обяснява защо големият ръст в паричната база не се трансформира в също толкова съществен ръст в паричното предлагане.

Фигура 3: Свръхрезерви в американската банкова система (2008-2015)

Източник: https://fred.stlouisfed.org/series/EXCSRESNS


Нужно е да се отбележи, че ключово за поведението на финансовите институции след 2008 г. се оказа и това, че Фед започна да изплаща лихва по резервите, които банките държаха в свои сметки при централната банка. Нещо, което не бе практикувано до онзи момент.
Инфлационите очаквания на фирмите и домакинствата също се оказаха сравнително устойчиви в периода на и след пика на кризата. Някои анализатори смятат, че именно непроменените очаквания на публиката за бъдещата инфлация (разбирайте това като доверие в инфлационната цел на централната банка) са подпомогнали усилията на Фед в опитите му да поддържа стабилно нивото на цените.

Инфлацията и ролята на глобализацията

Наскоро попаднах на едно интересно изследване на Кристин Форбс, икономист от Масачузетския технологичен институт (МТИ), в което тя твърди, че традиционните икономически модели вече не са в състояние да обяснят достатъчно добре движението на инфлацията през последните години. Всъщност, казва тя, много други фактори, сред които цените на суровините, състоянието на глобалната икономика, валутните курсове и засилената конкуренция сред производителите по целия свят (все фактори, които спокойно можем да определим като “глобални”), оказват съществено влияние върху формирането на ценовото равнище. За да разберем как глобализацията повлия на инфлацията през последните няколко десетилетия, нека използваме един пример. Да кажем, че дадена страна води активна протекционистка политика в селскостопанския сектор, налагайки големи вносни мита. В този случай вносът на селскостопански стоки ще бъде минимален (а може би и нулев). В една такава ситуация цената на произведената продукция в тази страна ще се определя до голяма степен от търсенето на местния пазар. Тъй като вносът е минимален (или напълно отсъства) местните производители не трябва да съобразяват ценовата си политика с потенциална външна конкуренция. Представете си обаче, че тази страна премахне ограниченията и започне да внася селскостопанска продукция на по-ниска цена от международните пазари. С времето цените на местната продукция ще се изравнят с тези на вносната. Как биха реагирали производителите и потребителите в тази ситуация? Очевидно в резултат на по-ниските цени производителите ще ограничат местното производство. Потребителите обаче ще желаят да консумират повече. Разликата между това, което местните производители ще снабдяват, и това, което потребителите ще търсят, ще бъде заместено от внос. Крайният ефект от отварянето на търговията ще бъде спад в ценовото равнище.

Деглобализацията може да се окаже инфлационна

Ако глобализацията ни помогна да овладеем инфлацията, то може ли деглобализацията да направи точно обратното? Да, според все по-нарастващ кръг от експерти. Опитите например за прекрояване на глобалните вериги за доставки могат да се отразят крайно негативно върху производствените разходи на фирмите, а оттам и върху цените на много стоки и услуги. Издигането на търговски бариери пред търговията пък изкуствено завишава цените на търгетираните стоки, правейки ги по-малко достъпни за по-широк кръг от хора. Не по-малко значим би бил и т.нар. социален натиск върху заплатите. В резултат на глобализацията например компаниите сравнително лесно можеха да изнесат онези части от производствата, които се считаха за “по-трудоемки”. Това бе и причината служителите да са по-склонни да приемат по-ниски възнаграждения, ако работните им места все пак се запазят. Макар да е трудно да си представим как тези производства биха се върнали обратно, ако все пак това се случи в една или друга степен, по-високото търсене на наемен труд без съмнение ще повиши заплащането. Комбинацията от фактори, за които вече споменахме, имат потенциала да се окажат инфлационни в дългосрочен план.

Дефлация, а не инфлация е заплахата в краткосрочен план

Освен ако не сте поддръжник на австрийската икономическа школа, според която дефлацията в една икономика може и да е положително явление, то тогава следва да приемем спадащото ценово равнище – дефлацията, като също толкова опасна, колкото е и високата инфлация. Основната заплаха от дефлацията произтича преди всичко от поведението на бизнеса и домакинствата, които могат да решат, че ако тенденцията в цените е да спадат в бъдеще, а не както е обичайно – леко да нарастват, то те биха отложили поне част от потреблението си днес, а това би довело до по-слабо търсене, по-малко производство и по-малко заетост. Друг основен проблем е свързан с т.нар. реална задлъжнялост на фирмите и домакинствата. При дефлация нетната задлъжнялост нараства, правейки обслужването на дълга по-трудно. Но защо има хора, които вярват в т.нар. “позитивна дефлация”? И защо смятат, че правителството не трябва да се стреми да пребори спадащите цени? Отговорът можем да намерим в т.нар. “ликвидационна теория”, особено популярна в първите години от Голямата депресия. Според нея правителствата не трябва да се стремят да поддържат изкуствено търсенето чрез активна фискална и/или монетарна политика, а вместо това трябва да оставят самокоригиращия се механизъм в икономиката да изчисти пазара от неговите ексцесии по време на бума. В този контекст не следва да гледаме на дефлацията като на изключително опасно явление, особено когато спадащите цени се компенсират с поне също толкова голям спад в производствените разходи на фирмите.

Ако се върнем обаче назад в годините на Голямата депресия ще видим, че подобно “прочистване” е свързано с огромни социално-икономически последици, сред които масови фалити, безработица и банкова паника. Да не говорим за приноса на Голямата депресия в разпространението на крайно десни идеологии из целия свят. Редно е все пак да признаем, че с поведението си назад във времето централните банкери и ръководените от тях институции допринесоха за надуването на балони в много сектори от икономиката, последният от които (този в сектора на недвижимите имоти) донесе тежка рецесия в много държави по света. Дали обаче щетите, които кризите можеха да нанесат, ако не бяха действията на централните банки и правителствата, нямаше в пъти да надвишат разходите по тяхното облекчаване? Опитът от Голямата депресия свидетелства именно за това. Разбира се това не означава, че действията на последните не бива да се поставят под съмнение. Напротив.

Да се тревожим за инфлацията, но в дългосрочен план

Основните причини за притесненията относно инфлацията в дългосрочен план намираме в стремежа на централните банки да не допуснат увеличаване на финансовите фрикции, наливайки огромни суми пари в икономиката, както и в опасността от прекрояване на глобалните търговски вериги. Доколко политиките на централните банки ще се окажат инфлационни ще зависи от поведението както на търговските банки, чиито свръхрезерви продължават бързо да се покачват, така и от бизнеса и домакинствата. Опитите за трайно прекрояване на глобланите вериги за доставки пък може да повиши производствените разходи за фирмите, а това да доведе и до по-високи крайни цени на стоките и услугите. В краткросрочен план обаче основната опасност, пред която сме изправени, е рискът от дефлация или спад на общото ценово равнище. Дефлацията, особено когато е трайно установена в очакванията на публиката, може да понижи търсенето и да доведе до ръст на безработицата. Така реалната задлъжнялост на фирмите и домакинствата скача, което прави връщането на заемите по-трудно. Макар да има аргументи в подкрепа на по-малка регулация и по-малко участие на правителствата и централните банки в икономиката, разходите от липсата на каквито и да е действия от тяхна страна може да се окажат много по-високи, а социалната цена – непосилна.

 

Библиография

1. https://fred.stlouisfed.org/series/BOGMBASE
2. https://fred.stlouisfed.org/series/M2SL#0
3. https://fred.stlouisfed.org/series/EXCSRESNS
4. https://www.brookings.edu/bpea-articles/inflation-dynamics-dead-dormant-or-determined-abroad/
5. https://www.cnbc.com/2020/04/09/bank-of-england-to-temporarily-finance-uk-government-spending.html