Ширак между Корез и Париж - имидж, комуникация и път към властта

Ширак между Корез и Париж - имидж, комуникация и път към властта

 

Автор: Арманда Димитрова

(още от автора)

 

 

След смъртта на Жак Ширак французите не го помнят като кръвожаден политик, който с лека ръка би погълнал всеки опонент, за да достигне Елисейския дворец. А още по-малко като опортюнистки лидер, който ще флиртува с всички идеи вдясно – дори и най-мрачните, за да продължи по пътя си към властта. Никой не говори и за „Суперлъжецът“ (по едноименния му карикатурен телевизионен герой от 2001 г.,), който минава между капките с огромна усмивка на лице, въпреки че е замесен в пъстри корупиционни афери. Ширак е енергичен, има чувство за хумор, използва умело дарбата си да говори. Не се колебае да стисне  ръката на потенциален гласоподавател, нито да демонстрира публично, че обича да хапва телешка глава и има завиден апетит.

Любител е на първобитното изкуство. Музеят Ке Бранли в Париж носи неговото име и дължи съществуването си именно на това доживотно хоби, което ще остави отпечатък и върху външната му политика. Любовта към арабския свят ще му отреди бележито място в политическата история на Стария континент.

Първи щрихи

Роден е през 1932 година в Париж и израства в семейство на учители, каквито са баба му и дядо му, и на банков служител и директор на аеронавигационна компания, какъвто е неговият  баща.  Родом е от Корез, Централна Франция, откъдето ще започне и същинската му политическа кариера – като народен представител от региона.

През 1951 година завършва престижния Институт за политически науки (SciencesPo) в Париж. За кратко е поддръжник на Комунистическата партия. След това изпълнява доброволно военната си служба в Алжир и продължава образованието си в Националното висше училище по администрация, която ще завърши успешно пред 1959 година. Преминал през двете най-престижни школи за политическия елит на Франция, Ширак е готов да се впусне в дългото си професионално приключение.

Булдозерът на Помпиду

Жорж Помпиду го нарича „моят булдозер“, защото младият Ширак помита всичко по пътя си. Той е амбициозен и се изкачва по стълбичката на властта скоростно. В бъдеще ще се случва  да избира „чужди“ пред „свои“, когато на картата е заложено собственото му професионално бъдеще. Политическата му кариера започва през 1962 година - назначен е в кабинета на министър-председателя Помпиду. По-късно е избран за народен представител от Корез, държавен секретар е в Министерството на икономиката, министър на земеделието (през 1969, когато Помпиду вече е президент) и министър на вътрешните работи. Ширак два пъти е министър-председател на Франция – първият път между 1974-1976 г. с президент Д’Естен, а вторият е по време на първата известна „кохабитация“ във Франция - между него и президента социалист Митеран (1986-1988).

Жак Ширак е президент на Франция в два поредни мандата (1995-2007) - въпреки че достига Елисейския дворец едва от третия си опит (отваряме една малка скоба, свързана с рейтинга му, за да отбележим, че на първи тур французинът никога не е получавал повече от 20 % от гласовете на избирателите). Преди това служи като кмет на Париж цели 18 години, а чак след напускането на Елисейския дворец, в края на кариерата си, ще бъде обвинен в копупционни афери от времето, в което е градоначалник. Мени отношението си към Европейския съюз радикално – от изповядване на краен антиевропейски голизъм, той се превръща в радетел за обща европейска конституция. През 2005 г. дори организира референдум по този въпрос – и го губи. В залеза на втория си президентски мандат, описван като мандат на застоя, Ширак не може да бъде поставен под знаменателя на еврофилството, нито да бъде определен като голист, за когото националната държава е поставена на пиедестал на всяка цена. Популярни са оценките, че той все пак е опортюнист и мени възгледите си по отношение на много теми спрямо нагласите и ценностите на избирателя, както и спрямо конкретните си цели. Вероятно е и единственият президент, който разпуска Националното събрание с цел провеждане на предсрочни парламентарни избори, за да вдъхне нови сили на партията си, а прави точно обратното - губи позиции (1997) и се заклещва в нова петгодишна кохабитация със социалиста Лионел Жоспен.

Външната политика на Ширак е доста по-популярна от вътрешната, поне според критиката. Ширак оставя отличителен печат в политическата история с отказа си Франция да участва във войната в Ирак, инициирана от американците, които по това време са близък партньор на Париж.

„Булдозерът“ е почитател на древните изкуства и арабския свят, и това се отразява на отношението му към страните от региона. Палестинците го наричат „доктор Ширак“, понеже талантливият французин лобира активно за политическо примирие между Израел и Палестина. Свикнал да бъде близо до избирателите си и в отсъствието на тежка охрана, по време на посещението си в Израел през 1996 г. Ширак става известен с култова фраза, изречена   в кратък момент на слабост, в който президентът изпуска нервите си. Тази фраза определя мястото му и на геополитическата карта в региона. Той се отнася гневно към военните части, които са залепени плътно до него, дишат във врата му и възспират палестинци и журналисти да се доближат, с думите.: „Това е провокация. Какво искате? Да се върна в самолета си ли?“ Ширак се превръща във верен приятел на Палестина. Той поддържа много близки отношения и с Мароко и Ливан. 

„Приятно ми е, аз съм Ширак“  - имиджовите трансформации

Как и защо Ширак осъществява трансформация в стила си на поведение и кое е успешното политическо лице на президента? Кой стои зад успешния му имидж, така трудно извоюван едва в края на 80-те години? В Корез младата звезда демонстрира топло поведение, ръкува се със симпатизанти. Ще използва всеки подходящ миг, за да прави политическа кампания, ще бъде близък до хората, ще се облича неглиже. Така ще печели симпатии.

В разгара на 70-те години и началото на 80-те, обратното. Ширак носи строгата си осанка, с безупречен външен вид е, винаги има прилежно завързана врътовръзка, трудно можеш да го накараш да се усмихне, притеснява се от камерите и е несигурен в маниерите си. В комиксите е изобразяван с големите си остри зъби, с които би „изял” враговете от собствените си редици, за да се домогне до политическите институции на Франция. Именно по това време вътрешнопартийното разцепление извежда Жискар Д'Естен до самия връх - президенството. Тогава Ширак е назначен за министър-председател, но заради противоречия с Жискар Д'Естен, той ще се оттегли две години по-късно, през 1976, и ще отвори нова страница от дългия път към Елисейския дворец, като оглави фракцията на неоголистката група в нов политически проект. Все така сериозен - с очилата и костюма. 

Ширак има два вида на поведение – този от Корез – топлият, и този от Париж – сдържан, сериозен, отдалечен. Като че ли израстването му в политиката непременно изисква определена скованост, която ще му изиграе лоша шега и ще постави пред сериозна трудност големите имена на Франция в политическата комуникация. На тях ще им трябват години, за да променят възприятието на французите по адрес на бъдещия президент.

За първи  път той работи с екипа от съветници Жан-Мишел Годар (колега на Жак Сегела) и Бернар Брошан през 1978 г. През 81 година, в битката си срещу Митеран за президентския пост, която губи, той избира друг екип. През 1986 г., за парламентарните избори, Ширак се завръща към дуото Годар-Брошан. Те двамата ще въведат за първи път във Франция кампания, която "загатва". Загадъчна и различна, тя ще представи плакати, на които кандидатът първоначално не фигурира. На тях е изобразено замислено малко момиче, което се чуди какво ще му предложи животът утре. Малко по-късно ще последва афиш, на който има отговор - Ширак и неговата партия ще предложат бъдещето на Франция, а момиченцето кандидатът държи на ръце. Резултатът е налице - героят ни за втори път става министър-председател, в първата позната "кохабитация", с президента Митеран. 

Президентската кампанията от 1988 г. опитва да развенчае все още строгия му вид и донякъде успява – достатъчно е да се погледнат плакатите, на които кандидатът изглежда неглиже, с току-що придобит тен от ваканцията в Мароко. Кампанията се планира и реализира в последния момент, отново от Годар и Брошан. Тя е под надслов: "Да, това е Ширак" (Oui, c'est Chirac).  Митеран  е по-скоро обезпокоен от новото му лице върху афишите, защото след първия тур на изборите, той пише на фотографа: " "Поздравления за вашите снимки на премиера, надявам се той да запази същата усмивка до втория кръг. Франсоа Митеран". И въпреки опитите на екипа на Ширак да коригира слабостите в имиджа му, като заложи на спокойствието като негова силна страна, той  все пак не успява да победи конкурента си. Не успява да стигне до поста, за който от толкова дълги години работи. 

Налага се да изчака до 1995 година, когато най-после печели сърцата на публиката. Истинската промяна настъпва през 1994/5 година, когато Ширак няма какво да губи - сваля очилата, заменя ги с лещи, започва да се усмихва повече. По-нататък изгражда имидж, който внушава сигурност, имижд на остаряващия човек – дядото, който се грижи за внуците си, докато те се суетят около него на плажа. Няма го кръвожадния младок, който с големите си остри зъби се опитва да се домогне до Елийсейския дворец. На негово място се е настанил улегналият Ширак, който е способен да се грижи за Франция. Той обаче не е забравил запазените си марки – усмивките, разговорите с хората, топлотата, близкото отншение, чувството за хумор, огромния апетит. В кампанията, която го извежда до президентството, той остава завинаги в паметта на хората със страстта си към ябълките. Твърди се, че въпросната ябълка стои в основата на извоюваната победа. По време на кампанията Булдозерът (сега вече е улегнал и не хапе) толкова често призовава: "Яжте ябълки", че това почти се превръща в   своеобразен неин лозунг. Твърди се, че бъдещият президент на Франция консумира по 16 кг от въпросния плод всяка година. На корицата на програмния си документ "Франция на всички" Ширак поставя ябълково дръвче над думата "Франция".  Цялото авангардното хрумване около плода не е случайно, разбира се. То е в резултат на идееите на самия Ширак, дъщеря му Клод, Жак Пилан - човекът, който изгражда безупречния образ на президента Митеран и който ще работи за Ширак по време на президентството му, и художествения директор Ив Сетон. Значителен положителен ефект върху налагането на символа на ямбълките има сатиричното предаване с марионетки на известни френски личности,  което споменахме в началото на текста, Les Guignols de l'info. 

Още нещо, което си струва да отбележим - през цялата си кариера Ширак остава близък до света на хората, които се занимават със селско стопанство и е почетен гост на Международното селско стопанско изложение в Париж, където винаги демонстрира добро настроение. От встъпването си в длъжност като министър на земеделието, та чак до 2011, когато се оттегля от политическия живот, Ширак не е пропускал нито едно издание на ежегодното изложение.   

Четиридесет години във френския политически живот, макар и маркирани от несигурен рейтинг, стратегически грешки, идеологическо лакатушене, корупционни скандали и обвинения в „серийни убийства“ на десницата, все пак ще запазят Ширак като гигант в историята на Петата републиката.