Survivor, или какво е да си премиер по време на Брекзит

Survivor, или какво е да си премиер по време на Брекзит

Калоян Велчев

(още от автора)

 

 

 

Драма, интриги, предаделства, вражди и трагикомедия. Сагата Брекзит ни предлага сюжет, достоен за Оскар, а краят на тази сага не изглежда никак близо. С излизането на Великобритания от Европейския съюз, разделенията в Обединеното кралство ще останат.

Две кошмарни години за Великобритания, завършили с една кошмарна сделка, която доказва безсилието на кралството срещу ЕС. И вината за тази катастрофа се стоварва с пълна сила върху британския премиер Тереза Мей. Може ли Великобритания да договори по-добра сделка? Защо Мей остава на власт, след като всички са срещу нея?

Защо и докога Мей ще управлява?

За да отговорим на този въпрос, е редно да проследим какви са начините г-жа Мей да напусне Даунинг стрийт. Тъй като сценариите са много, ще се спра само на трите най-вероятни.

След като Мей представи черновата на сделката в английския парламент на 15 ноември, групата, подкрепяща „твърд Брекзит“ в консервативната партия официално обяви, че сваля доверието си от Мей и ще опита да предизвика вътрешнопартийни избори за нов лидер на партията. За да влезе процедурата в ход, срещу премиера трябва да бъдат събрани 48 подписа и да се изпратят до Комитета 1922. Въпреки че „про-Брекзит“ фракцията в Консервативната партия наброява 84 души, към момента подписите не са събрани. Не всички членове на тази фракция искат да видят процедурата в ход, защото битката за ново лидерство най-вероятно ще покаже, че почитателите на твърдия Брекзит, макар и многобройна, са една изолирана група, на която не само другите партии гледат с лошо око, а и техните собствени съпартийци. Наистина, лицата на тази група- Борис Джонсън и Джейкъб Рийс -Мог се ползват с по-висок рейтинг от този на Мей, но в една вътрешнопартийна битка за лидерство рейтингът не е решаващ. 84 гласа са крайно недостатъчни за сваляне на първия министър на кралството, зад когото ще застане освен кабинета (макар и съставът му да се променя всекидневно), така и „про-ЕС“ крилото в партията, както и по-умерените консерватори в парламента, като общо всички наброяват над 200 гласа в надпреварата. Предвид очевидното превъзходство на Мей в партията, изниква въпросът защо тя направи толкова отстъпки пред фракцията на Джонсън и Рийс-Мог. Отговорите са няколко и не са взаимноизключващи се. Първо, когато Мей дойде на власт основната й задача се фокусираше върху запазване целостта на партията, която влезе в пряк електорален сблъсък по време на референдума за напускане на ЕС. Второ, лицата от „про-Брекзит“ групата получиха множество министерски кресла, за да бъдат пряко въвлечени в договарянето на сделката, към която те тласнаха страната. Трето, отношенията между Мей и Джейкъб Рийс-Мог бяха изключително топли преди да излезе на бял свят планът от „Чекърс“. Мнозина анализатори дори наричаха Мог „премиер в сянка”. По този начин Мей успя да задържи неминуемия разлом между „про- Брекзит“ групата и своя кабинет.

Заслужава си да кажем и две думи за другата влиятелна фракция в консервативната партия, която е „за” оставане в ЕС. Самата Мей изхожда от сходни позиции, но поемайки отговорността да изпълни волята на народа, влезе в много борби и с тях. „Про-ЕС“ крилото в партията също не гледа с добро око на сделката. То подкрепя инициативите за втори референдум (при това много по-отчетливо от всякакви опозиционни сили) и тук е голямото му разминаване с Мей. Тъй като тази опция не е на масата, се очаква, че „Про-ЕС“ фракцията ще застане зад сделката на Мей при финалния вот.

Макар и в неблагоприятна позиция, докато се налага да лавира между всички вътрешнопартийни крила, Мей държи здраво лидерското кресло.

Следващият сценарий е вот на недоверие, предизвикан от лейбъристката партия. В английския парламент вотовете на недоверие минават с големи мъки, тъй като кабинетите са еднопартийни и държат мнозинствата в законодателния орган. Последният успешен вот на недоверие е от 1979 година, когато премиерът на лейбъристите Джим Калахан губи с един глас. В настоящия парламент случаят е по- различен. Консерваторите разчитат на юнионистката партия от Северна Ирландия за мнозинството в парламента, а тя услужливо оттегли подкрепата си след като се запозна със сделката за Брекзит. Мнозинството в Камарата на представителите е зле настроено към Мей. Лейбъристите биха разчитали на подкрепата на либералите, шотландските националисти, северноирландкисте юнионисти и на недоволните от Мей консерватори. При такъв вот, кабинетът на Мей със сигурност би паднал. Вот на недоверие обаче няма, защото лейбъристите не са готови да носят отговорността за Брекзит. Колкото е разделена консервативната партия по този въпрос, толкова е разделена и лейбъристката. Хората на Джереми Корбин просто имат лукса да не участват в договрянето на сделката и техните различия остават на заден план. Друга сериозна индикация за проблемите при лейбъристите е, че Мей води Корбин по рейтинг. Фатален имиджов удар, предвид факта, че Мей е „черната овца” на Брекзит и е автоматично обвинявана за всеки провал в преговорите. Този сценарий е по-опасният за Мей, но същевременно е и по-малко вероятен.

Последният сценарий, който към момента изглежда неизбежен, е сделката на Тереза да бъде отхвърлена от парламента. Почти сигурно, вотът в парламента ще бъде обвързан с вот на доверие към кабинета и при неупех ще се стигне до предсрочни избори. При този сценарий, Мей най-вероятно ще загуби лидерското си място, а и консерваторите ще излязат от управлението. Страховете от напускане без сделка ще се засилят с приближаването на гласуването, а тази на Мей е единствената реална алтернатива. Премиерът има силната подкрепа на бизнеса, който има нужда от яснота за последствията. Тенденцията вероятно ще върви към засилване на подкрепата за сделката, но дори тя да не мине, на Мей й остава още поне месец начело на страната.

Може ли Великобритания да договори по-добра сделка?

Да, можеше. Тук идва и грешката на Мей. Когато стана премиер, тя трябваше да състави надпартиен кабинет и да изолира „про-Брекзит“ групата с нейните нереалистични искания. По този начин всички проевропейски сили щяха да натежат и да договорят сделка, подобна на тази, която евросъюза има с Норвегия. Това е единствената сделка, която реално урежда въпроса с ирландската граница, защото не изкарва Великобритания от общия пазар на ЕС. И тази сделка нямаше да се приеме еднозначно. Освен че оставя Великобритания в общия пазар на съюза, остава и юрисдикцията на Европейския съд и много други европейски правила, срещу които хората обявиха през 2016. Но когато говорим за резултатите от референдума, не трябва да забравяме, че британците казаха „да“ на Брекзит, но с едно пренебрежимо мнозинство. Тоест, осъществяването на „твърд Брекзит“, или едно решително скъсване с ЕС, е също толкова неприемливо, колкото и оставането в него.

Мей ли е виновна за всичко?

Категорично не. Британският премиер има лошия късмет да се сблъска с реалността, докато повечето други политици отказват да я приемат. Има задължението да води неравностойни преговори и да носи отговорност за неприятните резултати, породени от нереалистичните очаквания след референдума. Има дълг да се бори за националния интерес на страната си, докато другите имат лукса да мислят за електоралния интерес на себе си и на партията си. Със същия успех би се поздравил и всеки друг на нейното място. А може би и с още по-лоши резултати.

И докато Великобритания ври и кипи, разкъсва се от скандали и мелодрама, ЕС много ясно показа, че по-удобно е да останеш в съюза и да се бориш срещу него отвътре, отколкото да си помислиш да го напускаш.