Светлината, която не угасва

Светлината, която не угасва

 

   Стойчо Велев

  (още от автора)

 

 

Преди не повече от 30 години един от видните предшественици на Доналд Тръмп- 40-тият президент на САЩ Роналд Рейгън, дефинира идеологическото бъдеще на планетата, изразявайки намерението и задължението на страната си да бъде ‘‘пътеводният фар на човечеството‘‘.  Огромната отговорност, с която Рейгън и наследилите го на поста натовариха американския политически елит, се стовари с пълна сила върху плещите на Капитолия в последните 48 часа, с което някои обществени фигури недвусмислено заявиха, че мирното предаване на властта в една от най-примерните демокрации на земното кълбо е само мираж. Макар да е пресилено за тази развръзка да бъде обвиняван само и единствено настоящият президент, то Доналд Тръмп изигра своята роля, тествайки до краен предел издържливостта на всяка една институция в своя четиригодишен мандат.

Няколко часа след като бе овладяна безпрецедентната ситуация в залите на Капитолия, стопанинът на Белия дом отправи своя призив за ‘‘плавно, подредено и неусетно прехвърляне на властта‘‘. Изглежда така, сякаш това бе финалният акорд в изпълнението на Тръмп, слизайки от сцената на активната политика, като по негови думи дори се очаква да не го видим на церемонията по встъпване в длъжност на новоизбрания президент Джо Байдън след по-малко от две седмици. Този акорд обаче е съпътстван от усещането, че с подобна дестабилизация в обществения живот на Съединените щати същите започват да губят своята политическа, а и морална осанка като стожер на демократичните ценности по света. Усещане, с което Америка ще трябва да се справи.  

Ще видим ли в следващите седмици опит от двете страни на Конгреса за намаляване на щетите и ще има ли ранно политическо възмездие срещу Тръмп от новата президентска администрация, а защо не и от собствената му партия?

Притиснати от часовника

Светът очаква последствията, с които конгресмените яростно заплашват отговорните за разразилите се безредици. Макар много от политическите опоненти на Тръмп от Демократическата партия, а към момента и все повече негови републикански съпартийци да настояват за стартиране на нова импийчмънт процедура в сценарий, сходен на миналогодишния, едва ли резултатът би бил различен. Демократите владеят Камарата на представителите и предоляването на обикновеното мнозинство там не би било пречка, но ще бъдат необходими 2/3 от Сената на Съединените щати, за да може президентът да бъде отстранен от длъжност.

По-голям интерес в случая буди XXV Поправка на Конституцията, ратифицирана през 1967г. непосредствено след убийството на Джон Ф.Кенеди, или по-точно нейния параграф IV, който на практика овластява вицепрезидента Майк Пенс да поеме правомощията и задълженията на президента в случай, че заедно с мнозинството от кабинета отправи до председателите на двете камари на Конгреса ‘‘писмена декларация, че президентът не е в състояние да изпълнява пълномощията и задълженията на своя пост‘‘. Става дума за случаи, при които президентът отказва да се оттегли доброволно, а неговото физическо или психическо здраве го възпрепятства да изпълнява пълноценно задълженията си. Въпросът е дали тази разпоредба може да се тълкува по-широко- например за ‘‘нелоялност към Конституцията на САЩ‘‘, но в крайна сметка преценката е на Конгреса и остава неясно дали се явява годен юридически инструмент за отстраняването на Тръмп от властта, и то само дни преди края на мандата му.

Макар конституционните експерти да са единодушни, че процедурата посредством XXV-тата Поправка изисква в пъти по-малко време, отколкото тази за импийчмънт (където процесът в Сената би отнел седмици), много републикански фигури, в частност и самият вицепрезидент Пенс, изразиха съмненията си в следата, която подобни действия биха оставили в американския правен мир. Отстраняването на върховния главнокомандващ на Съединените щати със сигурност би се оказала пионерска задача за конгресмените, а приключването й за часове в стил ‘‘хващане на последния влак‘‘ би поставило опасен прецедент и противоречиви послания за американската общественост, за която изведнъж процедурата ще добие изцяло политически, а не юридически характер.

В последните седмици на повърхността изплува и друг елемент от инструментариума на президентската институция, който Тръмп намекваше, че би употребил в своя полза- помилването. Доколко то е легитимно щом се прилага върху самия президент, очевидно в този контекст във формата на ‘‘самопомилване‘‘, остава неясно, но повечето правни експерти отвъд океана, а и правната логика, по-скоро клонят към становището, че това би бил още по-опасен прецедент в американската история, който би поставил президента над закона и би престъпил принципа, че ‘‘никой не може да съди сам себе си‘‘.

Едно обаче е сигурно- Доналд Тръмп започва всячески да изгражда юридически и политически прегради, за да гарантира сигурността си след напускането на Белия дом. Но дали те ще го спасят от собствените му съюзници?

Война в червено

Да усвояват негативните обществени реакции от събитията в Капитолия е само едно от сериозните изпитания, пред които ще бъде изправена Републиканската партия в идните месеци. След като официално демократите спечелиха и двата балотажа в щата Джорджия, с което запълниха местата в Сената на САЩ с техните представители Рафаел Уорнок и Джон Ософ, то политическият паритет в Горната камара (50:50) ще бъде нарушен от новоизбраният вицепрезидент Камала Харис, с което Демократическата партия на практика си осигурява контрол над целия Конгрес на Съединените щати. Но загубата на парламента и Белия дом не е най-големият проблем пред консервативната част на Америка. От месеци насам се наблюдава сериозна вътрешна поляризация, образуваща два лагера с различна визия за бъдещето на партията на Линкълн.  

В единия ъгъл са настоящият президент Доналд Тръмп и приблизително 2/3 от регистрираните републиканци в САЩ, възприели новото лице на партията, а именно идеологията на ‘‘Тръмпизма‘‘, която обра плодовете на общественото негодувание срещу глобализма и на практика донесе на Тръмп победата през 2016 г. От другата страна е все по-нарастващото крило републиканци, които изоставят президента и настояват партията да се върне към своята автентична същност и политическа реторика, защото в противен случай капитулацията на сегашните избори ще бъде само началото на дългогодишна поредица от неуспехи, от които Републиканската партия трудно би се съвзела.

Докато през последните месеци президентът все още беше затегнал здраво хватката си около своите съпартийци, то след скорошните събития все по-видни фигури на знакови постове започват да се обръщат срещу Тръмп в опит да спасят бъдещето на партията си, а и своето собствено. В това число видяхме оставката още миналия месец на бившия министър на правосъдието Уилям Бар (иначе един от най-лоялните привърженици на Тръмп), която този месец бе последвана от напускането на Бетси Девос, министър на образованието, както и на Илейн Чао- министър на транспорта в кабинета на президента. Други влиятелни републиканци изразиха явното си възмущение от събитията в Капитолия и побързаха да ги обвържат именно с действията на Тръмп – пример за такива бяха сенаторът Линдзи Греъм, негов дългогодишен верен съюзник, многоуважаваният бивш министър на отбраната Джим Матис, а в крайна сметка и лидерът на мнозинството в Сената Мич Макконъл, който заяви, че цената, която демократичните традиции в Америка трябва да платят за действията на президента, е твърде висока.

Но може би най-тежкият удар и категоричен знак за отдръпването на традиционното републиканско ядро от напускащия президент бе позицията на неговия втори- вицепрезидента Майк Пенс. Техните политически пререкания продължиха дори по време на нахлуването в парламента, а разноликите им позиции в последно време демонстрират тенденцията на политиците в червено да преосмислят идеологическия път на партията си. Но това далеч няма да е достатъчно, защото все още мнозинството от републикански гласоподаватели симпатизират на Доналд Тръмп и по всичко изглежда той ще продължи да използва електората си, за да поддържа тръмпизма в редиците на републиканците. По тази причина може би неговите опоненти закъсняха с отпора срещу кабинета, защото във въздуха витае усещането, че промяната на Републиканската партия и загърбването на нейната традиционна политическа реторика става необратима.  

Величие и падение

Би било наивно да не признаем, че Доналд Тръмп промени не само политическата линия в своя идеологически спектър, но и политическия пейзаж на целия континент. Неговият нестандартен размах- с нетрадиционни средства за нетрадиционни цели, всячески обърнат навътре към Съединените щати, ще остави незаличима следа в обществения живот на Америка за поколения напред. Но неговото деструктивно поведение след загубата на президентските избори нарани имиджа на партията и страната му в световен мащаб и разтресе из основи демокрацията, възприемана от мнозина за морален фар на човечеството. Изведнъж на преден план изникна въпросът дали Съединените щати губят обаянието на политически модел, който трябва да бъде имитиран. А това е твърде голям залог, твърде мащабен и егоистичен, за да може строителите на американското бъдеще да го следват. Обещанието за величието на Америка, отправено към избирателите преди 4 години, съпроводено от безпрецедентен тест за устойчивостта и имиджа на институциите отвъд океана, сякаш не отговори подобаващо на очакванията, които нейните доброжелатели имаха за кабинета на Тръмп и за мястото, на което той ще позиционира страната в съвременната геополитика. Защото по всичко изглежда, че след събитията в сърцето на Капитолия, поне в очите на световната публика, Америка е всичко, но не и велика.